Последното Ciao

Да си кажеш последно ciao с любим град, град, който те приютява, без да те съди откъде идваш или какъв си, просто те приема в неговите обятия, като негов гражданин и когато настъпи последният ти миг в него… Раздялата е много трудна и емоционална, независимо дали си бил там за няколко дни, месеца или години. В този неизбежен момент всички спомени и емоции се сблъскват в съзнанието ти, образуват онази гадна бучка в гърлото ти и те карат да се чувстваш толкова малък и нищожен. И тогава идва ред на носталгията по отминалите моменти, която те преследва, докато не я опитомиш.

Това е и моята история за последното ми ciao с Флоренция. Тя ми даде повече, отколкото очаквах или исках. Въобще не ми е минавало и през ума какво ще ми се случи в петте месеца, които прекарах тук. И как цялото това преживяване ще приключи точно като един миг, в който накрая осъзнаваш колко много си се променил.

В предишните части за Флоренция 1, 2 и 3 обърнах внимание на най-важните забележителности на града. Днес под формата на една приятна следобедна разходка в Тосканската столица ще разкажа как протичаше ежедневието ми в повечето петъци.

Средата на февруари е и времето лека – полека започва да се възвръща в типичния тоскански блясък. Онова време, в което слънцето се прокрадва леко и те облива с първите топли лъчи за годината, но в същия момент то е придружено със силния студен февруарски вятър, който ти напомня, че все още лятото е далеч.

В университета съм за последно, взимам си документите за успешно завършен семестър и си казвам любезно довиждане с обслужващия персонал. С усмивка тръгвам към автобусната спирка, за да изчакам рейса, с който стигам до центъра. В този момент осъзнавам, че това ще е последната ми разходка в града. Слизам на централната гара и тръгвам по обичайния си маршрут по главната улица, водеща до Дуомото на Флоренция. Да се насладя на това величие на архитектурата, да ѝ се възхитя още един път и да се усмихна, припомняйки си първата ми реакция, когато я видях.

Продължавам към Палацио Векио и галерия Уфици, вървейки наблюдавам вечния поток от хора, който има в центъра, и ги гледам внимателно. Как се смеят и разхождат, как се наслаждават на времето и си купуват изискани принадлежности, за да имат уж спомен от града, но в същото време забравят да спрат за секунда и да се огледат около тях, да почувстват и усетят истински Флоренция.

Продължавам и стигам от едната страна на галерията, където са поставени различни статуи на митични герои, които стоят винаги там и посрещат всеки нов турист. Стоя и ги наблюдавам любопитно. Виждам как охраната пак се кара на поредните ентусиасти да се покатерят, за да си направят прословутото селфи. Аз, от моя страна, си правя поредната неуместна шега на ум за голотата на статуите и продължавам с разходката.

Продължавам към световноизвестния Стар Мост и сядам под арката да послушам малко уличните музканти, които винаги са там и свирят. Наслаждавам се на мелодията и в същото време си мисля ”Представяш ли си… тук преди са били наредени месарници, от които се е стичало кръв, после лека – полека тук се превръща във финансовата точка на града. Ехааа, каква радикална промяна или може би най- впечатляващо е, че тук, където аз седя в момента, е бил самият Хитлер?! Уоу, колко ли хора се замислят за това? А днес е улицата с най-много бижутерийни магазини в града… не искам и да си помисля какъв е наемът за един магазин тук, но щом са тук явно печелят достатъчно “.

Минавам от другата страна на моста и продължавам по течението на река Арно към любимата ми gelateria. Искам за последно и съвсем заслужено да си хапна един хубав и автентичен сладолед от Италия. Както винаги си взимам любимия ми вкус, йогурт с нутела и тръгвам щастлив, като малко дете, напред. Е, естествено правя някоя снимка на сладкия си трофей и я разпращам на приятелите ми, за да ги подразня малко, че мога да си позволя да ям сладолед през февруари и да не ми е студено, хаха.

Продължавам нагоре, противоположно на течението на река Арно, за да стигна до моето любимо място в града – площада на Микеланджело. Искам да зърна за последно магията на Ренесанса, искам просто да седна и в тишината да се насладя на цветовете, които рисуват в небето над Флоренция. В този момент ми се насълзяват очите с идеята, че вече, когато почувствам някаква трудност или искам просто да видя нещо елементарно и красиво, няма да мога, защото това място вече няма да е близо до мен. Стоя, колкото се може по-дълго, но е време да се насоча към ресторанта, в който имам резервация.

Този ресторант Симбиоси го открих съвсем случайнo в началото и от момента, в който го открих, го посещавах всеки петък. Всеки път ядях пица там, защото претендирам, че разбирам до някъде от италианска кухня и мога да гарантирам, че това бе една от най-хубавите пици, които съм ял във Флоренция и в Италия, като цяло. А и да намериш такова вкусно място, където съотношението на цена и качество е на много високо и добро ниво, е рядкост.

След прекрасната вечеря беше време за последния етап от разходката – да се прибера пеша до нас, гледайки красивите светлини и уникални лампи по улиците на нощна Флоренция.

На другия ден потеглих към летището в Рим, за да се върна в истинския си дом – София. С идеята, че някой ден ще се върна във Флоренция, защото там оставих част от себе си, която чака да се върна, за да се съберем заедно отново!

Благодаря ти сърдечно за всичко, моя любима Флоренция!

Ciao