Небе във всички цветове

(Местата, които не можеш да посетиш)

Част втора

„Пътуването е нещо повече от разглеждане на забележителности; то е промяна, която остава дълбоко и завинаги в представата за живот.“

Най-големите клишета често се оказват верни. И може би заради това са клишета. Банални и изтъркани, фразите „Отиди където се чувстваш най-жив“,“Пътешествието е дестинацията“, „Живей, обичай, пътувай…“олицетворяват скрития копнеж на всеки свободолюбив човек с любопитство към непознатото и жажда за приключения. Банална е и Исландия. Пред теб – безкраен хоризонт, а ти се впечатляваш от меките си стъпки по мъха. Зад теб – не изгаснал вулкан, а ти се взираш дълго в розово-оранжевите облаци. В далечината – чува се масивен водопад, а ти се любуваш на вкуса на бистрата вода от реката. И така мога да продължавам до безкрай… Защото Исландия е едно клише, където спиш под звездите, гониш вълните, събираш камъчета за спомен и си клиширано щастлив, все едно светът се простира в рамките на този малък остров и проблеми и ежедневни грижи не съществуват.

Нашето приключение в Исландия започна с разходка из националния парк Thingvellir, след което пътувахме дълго към средата на острова. Толкова дълго, че слънцето отдавна бе залязло и всичко беше мрак. Бяхме решили да прекараме нощта близо до ледника Langjökull. Движехме се по черен път и с напредването на времето все повече се отказвахме, но беше толкова близо… Когато изведнъж насред пълната тъмница в небето грейна тънка,не много ярка зелена линия и започна да променя формите си и цветовете си, да се засилва и избледнява с всяка секунди.

Това беше – не търсихме сиянието, но то ни откри. Не ми говорете за физика, това е магия. Някъде между шофирането и навирането на лицето ми в прозореца „за да го видя и аз“,си намерихме приятно място за палатки върху мек мъх. Приятно би било силно казано за тази първа вечер. По-скоро взрив от емоции. Докато вечеряхме,замръзвайки, направихме по някоя друга дълга експозиция на сиянието, но дори и то не можа да задържи вниманието ми и побързах да заспя. (Грешка номер едно –никога не си лягайте, докато не се сгреете.)

Сутринта се събудих премръзнала и в обичайно лошо настроение, но това не продължи дълго. Когато се показах вън от палатката, осъзнах къде всъщност сме – в нищото. Буквално. Далече от всякаква следа на цивилизован живот, но пък какво място само! От едната страна на пътя всичко е покрито с мъх, чак до ледниковата река, която се влива в езерото наблизо, а в далечината – масивен ледник. От другата страна на пътя – само огромни камъни, нито едно мъхче, нито една тревичка, нищо. Шегувахме се, че може да снимат от тази страна на пътя някой филм за Марс – би било съвсем реалистично.

Потеглихме, нетърпеливи за всичко, което ни очаква през следващата седмица. Но кой да ни каже, че това, което ще се запамети най-дълбоко и завинаги в съзнанието ни не е дестинация и си няма име.

И наистина – самото пътуване бе моята любима „дестинация“. Малките градчета с цветни църкви, през които минавахме, за да заредим гориво. Извисяващите се покрай пътя планини, вулкани, а между тях вулканични полета покрити с мъх – казват, че били дом на елфи. Като нищо ще повярваш, там сякаш всичко е възможно.

Малките водопади в далечината, до които няма път, но пък под тях има по някоя ферма. Крайпътните ливади, където се виждат исландски овце, които спокойно си пасат и не обръщат особено внимание на случващото се покрай тях. И исландските коне – диви и покорни едновременно.

Макар, че предимно се движехме по главния път, който обикаля цяла Исландия (Ring road) и е не по-малко живописен, предпочитам черните пътища. Освен, че ни даваха повече време да попием всеки детайл от хоризонта, отиваха по-високо и ни отвеждаха до по-чудновати „крайпътни забележителности“. Един от тези пътища води до изолираната планина Vestrahorn. Някъде по самия път от едната страна има езеро, което все едно се слива в едно с небето и не можеш да откриеш хоризонта по между им. От време на време се откриваше и гледка към безкрайния океан,привидно тих и спокоен от далече.

И колкото невероятно да бе всичко, аз някак си го приемах за нормално, за даденост. То не бе там заради мен. Било е много преди мен, ще бъде там много след това и колкото и да е красиво, аз съм просто страничен наблюдател. Никога няма да знам какво е да си имаш ферма под някой водопад или да се подготвяш за зимата, защото казват – била тежка. И просто щях да си опаковам раницата и да си тръгна с хубави спомени и няколко камъчета. Красиво е, да, но на Земята има много красиви места.

Докато се бях примирила с това, Исландия ме изненада и превърна мен самата за няколко минути в едно голямо клише. Ден преди да заминем, когато пътувахме на запад към полуостровът Snæfellsnes, обичайно прекарахме „златния час“ както обикновено някъде из исландските пътища. И някъде там, точно къде не знам, по криволичещите завои между планините, ниските облаци над нас се оцветиха във всички нюанси на розово и оранжево. Тук-там се прокрадваше малко синьо и сиво като намек, че това все още е небето, което беше над нас и преди минути и ще си отиде скоро. В колата звучаха Пинк Флойд, а на таблото отпред падаше златна светлина. И с всеки следващ завой цветовете ставаха повече, а аз по-недоверчива, че това е реално.В момент като този се чудиш дали да плачеш от щастие, да крещиш от радост или просто да замълчиш и да опиташ да запомниш всичко.

И тогава в цялата си еуфория се замислих (макар смесените ми чувства към религията и всичко свързано с нея), че раят не е място. Това, което хората търсят не е дестинация. Най-красивият пейзаж не е такъв винаги. Най-прекрасният момент не е универсален. Моят рай бе нелепа смес между цветове, светлина и музика, резултатът от седмица недоспиване и сетива, които бяха толкова притъпени от всичко, което видяхме през тази седмица, а повярвайте – и три месеца не биха ви стигнали да разгледате острова. Но може би това е смисълът на Исландия – да намериш твоето клише, макар и само като гост. Да го запомниш и да го вкорениш в мислите си от тук нататък. Раят съществува, трае няколко минути и всичко по-малко от това е пълнеж. И за да завърша това клише, ще ви кажа:търсете момента, който не можете да опишете с думи. А кой знае, може да го намерите на ръба на полярния кръг.

Текст и снимки Георгия Косева.
Може да последвате Георгия в нейния инстаграм профил,